„Кралят умира“, освен че се вписва в средновековната традиция на danse macabre („танцът на смъртта“), е единствената пиеса в световната литература, посветена изцяло на самия акт на умирането. 

В този смисъл тя представлява сценичен образ, характерен за ранното творчество на Йонеско. Времетраенето на спектакъла – определено с точност до минутата още в самото начало – съвпада с продължителността на агонията на умиращия човек.

Поетичното ядро на тази творба е, че човекът-крал Беранже е едновременно първият и последният – крал в същата степен, в която всеки един от нас е владетел на собствения си живот, първи и последен на трона на собственото си съществуване. И с всеки човек в гроба потъва цяла една империя.

Човешката уязвимост, крехкост и безпомощност – самата смъртност – могат да излязат отвъд пределите на трагичния гротеск или абсурдното смешно единствено ако съхраним надеждата за спасение и вярваме във Възкресението.