КОЙ Е АНРИ КИСТМЕКЕР?

Драматургът на Варненския драматичен театър Аглика Олтеан издири и преведе от френски биографията на Анри Кистмекер, автора на първата пиеса "Инстинктът", с чиято постановка, под режисурата на Стоян Бъчваров, започва летоброенето на Варненския драматичен театър на 12 март 1921 г.

Анри Кистмекер (Henri Hubert Alexandre Kistemaeckers 1872-1938) е френски драматург, романист, филмов сценарист и журналист. Работи активно в комерсиалния сектор на френския театър от времето на Бел Епок до 30-те години на ХХ век.

Кистмекер е роден във Флореф, Белгия, в семейството на издателя Анри Кистмекер старши. Първият му роман „Кучешки подслон, задкулисни нрави“ е издаден от баща му, а по-късно е преработен за сцена. Кистмекер завършва филологическия факултет на Свободния университет в Брюксел по индивидуален, ускорен план. Още като студент се изявява като журналист. В началото публикува под псевдоними (Кист, Жанин), но по-късно подписва произведенията си с истинското си име, като променя последната буква в малкото си име (Henry). Първата му пиеса „Влюбеният Пиеро“ е в стихове и е поставена в Кралския театър на Намюр.

 

На 20 годишна възраст Кистмекер заминава за Франция, за да се включи в културния водовъртеж на Бел Епок. Бързо се интегрира в литературните среди. Сътрудничи активно на изданията Gil Blas, L’Écho de Paris, Le Journal, Le Figaro, L’Auto и Comœdia. Сключва брак с Жули Карвес, дъщеря на морски капитан и придобива френско гражданство. Увлича се по фехтовката и автомобилите.

Кистмекер е автор е на над 20 романа, но в предвоенния период става известен предимно с театралните си пиеси, които пълнят салоните на булевардните театри. Признат е от критиката за автор на „комерсиални пиеси с високо качество“. Издателите, които публикуват произведенията му също са ориентирани към масовия вкус и добрите продажби, но в един момент Кистмекер успява да проникне и в издателства, по-близки до високия вкус. През 1903 г. той публикува романа си „Търговец на щастие“ в издателство  „Fasquelle“, където публикува и друг знаменит белгиец – Метерлинк.

Седем пиеси на Кистмекер вече се играят с успех в Париж, но истинска известност той си спечелва през 1905 г. с „Инстинктът“. Пиесата е поставена в театър „Молиер“ на булевард Ла Шапел (днес „Буф дю Нор“, театърът на Питър Брук), доста далеч от квартала на булевардните театри. Спектакълът има такъв забележителен успех сред местната публика, че се организира лятно турне из курортните градове. Така „Инстинктът“ е оценен и от една по-образована и взискателна публика. За стотното представление на „Инстинктът“ директорите на театър „Молиер“ организират празнична вечеря. Името на Кистмекер става синоним на финансов успех. Друга негова пиеса - „Пламъкът“ – се играе 250 пъти само в рамките на 9 месеца в театър „Порт Сен-Мартен“, а след това обикаля цяла Франция. Кистмекер си спомня, че Жул Кларети, директорът на „Комеди Франсез“, дава „благосклонна оценка“ за „Пламъкът“. Две години по-късно пиесата на Кистмекер „Съперницата“ е поставена на сцената на  Комеди Франсез.

Има обаче и театрални директори, с които Кистмекер не се разбира толкова добре. В началото на кариерата си той влиза в конфликт със Сара Бернар, когато тя е директор на театър „Ренесанс“. През 1899 г. Сара Бернар предвижда да включи в репертоара пиесата на Кистмекер „Марта“. Малко след това поема ръководството на друг театър и проектът пропада. Кистмекер завежда дело и спечелва обезщетение от 6000 франка.

Отношенията на Кистмекер с театралната критика също не минават без инциденти. През 1913 г. Кистмекер предизвиква на дуел литературния критик Абел Ерман, заради негова пуликация в сп. „Журнал“. Кистмекер изпраща двама свидетели, които да настояват пред критика да си оттегли думите, в противен случай въпросът ще се реши с оръжие. Абел Ерман също си назначава свидетели, един от които е писателят Анри Бернщайн. Свидетелите на Кистмекер твърдят, че в критическия текст е засегната личността на автора. Вестник „Фигаро“ описва детайлно ситуацията: „Изправени през невъзможността за постигане на споразумение, четиримата свидетели решиха да прибягнат до арбитраж. Въпросът, поставен на арбитъра е следния: има ли основание за дуел? По взаимно съгласие за арбитър беше избран г-н Марсел Прево от Френската академия.“ Известният писател не намира директни или индиректни обиди по адрес на личността на Кистмекер и потвърждва, че честта на автора не е наранена, „Няма основание за дуел“, отсича той.

След 1918 г. Кистмекер се отдалечава от журналистиката и романа, за да се отдаде изцяло на театъра и киното. След 1925 г. сътрудничи почти само с киноиндустрията. Прочува се като умел сценарист и автор на диалози. До 1930 г. излизат 22 филма по адаптации на негови пиеси и романи. „Инстинктът“ има две екранизации в киното: през 1916 и 1930. В рекламите на филмите често е изписано: „по прочутата творба на Анри Кистмекер“.

Кистмекер разширява кръга си от познанства и връзки и като активен член на професионалните сдружения Обществото на литераторите и Обществото на театралните автори и композитори. На първото за кратко е заместник председател, на второто последователно е секретар, заместник председател и накрая председател (1931-1935). След края на мандата си е избран за президент на Международната федерация на писателските сдружения, а при подготовката на Световното изложение през 1937 г. е член на комисията за театър и кино. Член е и на обществения комитет към Обществото за превенция на туберкулозата. Кистмекер е Кавалер на почетния легион за творчески заслуги, има и Военен кръст за заслуги на фронта, където служи в артилерийски отряд.

Анри Кистмекер умира през януари 1938 г. Публикуваните в пресата некролози отразяват влиянието, което е имал върху културния живот на епохата. „Журнал“ го определя като „завършен светски човек“, а „Фигаро“ отбелязва, че Кистмекер е бил „драматург, писател, журналист, отдаден на литературата и театъра не само чрез творчеството си, но и чрез таланта си на организатор, администратор, дипломат, които му позволиха да изпълни така успешно високите длъжности, които му бяха поверени“.

Произведенията на Кистмекер не надживяват времето си, но преди Първата световна война са оценявани като достатъчно стойностни, за да стигнат до сцените на „Комеди Франсез“ и „Комеди Шанз Елизе“. Когато управителят на „Комеди Франсез“, Жул Кларети отваря вратите на театъра за съвременните автори, там влиза и Кистмекер, наред с Батай, Бернщайн и Куртелин. Директорът на „Комеди Шанз Елизе“ Леон Поарие избира пиесата на Кистмекер „Изгнанница“ за откриването на театъра. С пиесата на Кистмекер „Кралят на палатите“ се открива и новият „Парижки театър“. С „Инстинктът“ открива летоброенето си и Варненският драматичен театър през 1921 г. За времето си това е била модерна пиеса, обсъждаща ролята на науката и прогреса в съвременния живот. Авторът вярва, че „инстинктите израстват заедно с нас“ и истински оразованият човек не би се поддал на ниския инстинкт на отмъщението.

Жанрът, в който Кистмекер се специализира с годините е „сериозната комедия“. Сериозните комедии на Кистмекер имат класическа конструкция. В тях се обсъжда някакъв социален въпрос на фона на напрегната сантиментална интрига, завършекът обикновено е щастлив, често морализаторски. Мястото на действие е лесно разпознаваемо, а сюжетът винаги е съвременен. Главните герои произлизат от буржоазното съсловие - лекари, адвокати, индустиалци или военни, а жените са предимно домакини или учителки. Интригата е разделена в 3 действия (експозиция, перипетии, развръзка). В края на второ действие някакво ночаквано разкритие преобръща живота на героите. „Сериозните комедии“ на Кистмекер са повлияни от философските идеи на времето си, но и от литературните кодове на пост-натурализма. Той принадлежи на поколението, повлияно от „историческия натурализъм“ на Меданската група, затова винаги се стреми да постигне „ефекта на реалността“, както в романите си, така и в пиесите си.

Кистмекер е разбран и оценен от широката публика на своето време, пиесите му се играят на много европейски сцени, а най-добрите от тях са екранизирани в Америка, Германия, Италия и Англия.

Текст Аглика Олтеан