СТОЯН РАДЕВ, АКТЬОРЪТ, РЕЖИСЬОРЪТ

Category: Интервюта

Created on Monday, 29 October 2018 17:26

Интервю на Виолета Тончева за сп. „АРТизанин“, бр. 12-А, 2018

https://artizanin.com/stoyan-radev/

Как правиш свой експресивния и противоречив образ на Хенри IV в едноименния спектакъл на Лилия Абаджиева, превърнал се в събитие, селектиран в основната програма на МТФ „Варненско лято“ 2018 и отличен с номинация АСКЕЕР за сценографията на Васил Абаджиев?

Бих казал, че този образ е по-скоро наш,не само на Лили, Васил и мой, а на всички участници.Четохме много друга литература,докато навлезем в темите, които Лили изведе. Представлението не разказва историята на един човек и сюжетната линия е може би най-маловажното. Има я, но не е център.

В центъра стои идеята, че всеки от нас е подвластен на своите обсесии и този режисьорски прочит сякаш вменява главната роля повече на екипа, отколкото на Хенри IV. Това решение не пречи ли на актьора в главната роля?

О, не, никак, на мен поне не ми пречи. Не съм егоцентричен, нито егоистичен и в театъра изповядвам множественото число, „ние“ е по-важно от „аз“. Разбира се, образът трябва да бъде развит, колкото може по-задълбочено, но това е принципен стремеж. Бързо разбрах, че ще правим представление не за Хенри IV, а за тези, които могат да се припознаят в него. За хората на сцената и в салона, и за това как ние заедно да вървим в тази история.

Имал си шанса да изиграеш много главни герои, като в „Хамлет“ с В. Цанков, „Бастард“, „Крум“ и „Пухеният“ с Я.Гърдев, „Фауст“ с Л. Абаджиева,„Ричард III“ с П. Марков - ИКАР за водеща мъжка роля, „Ревизор“ и „Вуйчо Ваньо“, отново с П. Марков и т.н.Но преди да стигнеш този висок актьорски статут, е трябвало един режисьор да те разомагьоса като в приказката за царя жабок. Още ли сравняваш другите със Стоян Камбарев?

Слава богу, вече не. Успях да изчистя тази фиксация от далечната ми младост, когато смятах, че всички режисьори са длъжни да разсъждават и творят като Стоян Камбарев.Той ми възложи главната роля в „Черна дупка“ от Г. Стефановски, въпреки че току-що бях назначен за стажант актьор. По-късно научих, че разпознал Силян в мен, когато ме чул да се смея.Не разбирах добре тази първа моя тежка роля.Мислех, че е въпрос на време, но вместо това, ролята започна да ме комплексира. Дълго играхме „Черна дупка“, хората ме харесваха, но в последните представления направоне ми се искаше да влизам. Усещах се някак безсилен и все ми се струваше, че не успявам да изведа докрай онова, върху което сме работили със Стоян. Беше период на търсене, който формира разбирането ми за театър и впоследствие това ми създаде проблеми с много режисьори.

Кои са най-важните уроци на режисьорите, с които си работил и в каква степен те моделират собствения ти режисьорски подход?

Няма маловажни уроци в театъра за мен. Трудно бих могъл да кажа, че това съм научил от Стоян Камбарев, другото от Пламен Марков, третото от Маргарита Младенова. Театърът за мен е дъх в дъх и аз по този начин съществувам в него. Може дори нищо да не си кажем, но аз ще науча много от тази репетиция. Опитвам се да взема от всеки всичко, каквото мога, не само от талантливи, от бездарни също.Колкото повече и по-разнообразни са хората, с които се срещам, толкова повече трупам за себе си.А доколко мога да виждам в тях, зависи, разбира се, от моя собствен потенциал.

В този контекст не става дума за имитации, а само за творчески пренос...

Да. Случвало ми се е, когато като режисьор водя някакъв процес, изведнъж да се запитам дали това не ми е познато отнякъде. Ако се сетяоткъде съм го взел, го махам. Но невинаги. Понякога го оставям, защото приляга на мястото ие част от моя път. Несе притеснявам да призная, че съм взел нещо от някого, защото знам, че няма да открия топлата вода, тя е открита много преди мен и заради мен.

Както твърди и теорията за постмодерното време на цитата, в което живеем.

Самият Стоян Камбарев ни е разказвал, че за своята Васа Железнова, тук във Варна, е инспириран от руския режисьор Анатолий Василев. Виждал съм снимки от руското представление, което някак прилича на нашето, но това е повърхностна констатация. Тя не говори за вътрешната енергия, която прави всеки спектакъл различен.

Нито за искреността му.

Да, искреността прави едно представление успешно. Публиката акумулира искреността и отхвърля нечестността и това няма как да бъде подменено. Истината и лъжата ясно личат на сцената.

Понякога съвременният театър черпи повече от собствената си логика, отколкото от драматургичния текст, както в твоята постановка на „Криворазбраната цивилизация“ от Д. Войников. Култовата си постановка „Паметта на водата“ от Ш. Стивънсън изграждашв духа на традицията - очевидно не робуваш на постулати. Какъв е сега режисьорският тикод към Чехов и „Чайка“?

Чехов, Шекспир, Брехт – това е самият театър, всеки би искал да се докосне до тях. Недоумявам защо героите в „Чайка“ се поставят в категорията „нещастници“. Винаги съм бил убеден, че те са на върха на своето земно щастие, за което обаче не си дават сметка и по някаква причина започват да го преобразуват в нещастие. Големите текстове са големи, защото позволяват различни интерпретации и все пак, какво е имал предвид Чехов, когато определя „Чайка“ като комедия? А може би ни се подиграва, че не сме в състояние напълно да разберем героите... Те живеят около самотно езеро, в което сякаш искат да изхвърлят цялата вина за своите неудачи. Инфантилен изглежда този стремеж да вменят вината на нещо или някого извън тях. „За всичко е виновно магьосническото езеро“ - тази реплика стана отправна точка за разсъжденията ни върху Чехов, оттам и смяната на заглавието с „Магьосническо езеро“.

В тази пиеса има много любов – чудовищна, объркана, възторжена, копнежна, смешна. Тези теми са ни любопитни иние вървим след тях, осъзнавайки непрекъснато каква бездна е Чехов.Би било прекалено амбициозно и дори глупаво да смятаме, че ще стигнем дъното. Единственото, което може да направим, е чистосърдечно и упорито да се гмуркаме надълбоко, доколкото ни стигат силите, и да бъдем честни в онова, което откриваме. Другото би било самоубийствен атентат.

Какво очакваш от премиерата на 13 августв Театър Римски терми?

Да бъде любовна и вдъхновена, каквито са репетициите.Искаме представлението да бъде нежно, красиво, топло, любовно.Съвременният човек копнее за чиста любов, чиста нежност, чиста топлота. Ние продължаваме да бъдем Адам и Ева, макар и вглобалния свят. И кой друг, ако не театърът, най-вече камерният театър,ще ни даде тези извечни усещания. Неслучайноизбрах нашето „Магьосническо езеро“ да бъде камерно представление.

Привнасяш ли опита си на театрален и филмов актьор в режисьорската практика?

Сигурно, макар че аз не мисля по този начин. На всяка репетиция се старая да бъда, колкото се може, по-незнаещ. Колкото по-малко знам, толкова ще бъда по-чист и по-свободен. Когато разчистиш знанието от себе си, оставаш истински.Липсата на опит е онова чисто пространство, в което се твори най-добре. Затова вярвам на младите, от които на моите 50 години се уча на чистота.

Кой на кого се уповава повече, режисьорът на актьора или актьорът на режисьора?

Уповавам се на партньорите си. При репетициите на маса не сядам на определено място. За мен е важно с кои хора съм и дали мога да се опра на тях, както и те на мен. Това е същественото, заради което обичам да повтарям, че единственото число в театъра е множественото.

Имаш около 60 роли в театъра, около 20 в киното и телевизията, около 15 постановки с твоята школа „Студио Театър“ и спектакли почти всеки ден, не само във Варна, а и в София и Плевен, без да броим гастролите. В този интензивен порядък, по колко часа в денонощието светът за теб е театър?

24 часа (смее се).

Кога тогава си почиваш от театър?

Нямам нужда да си почивам от театър. Спя по малко, а когато имам смислени и зареждащи репетиции, може и въобще да не спя. Това не ме уморява. Точно обратното, липсата на театър физиологично и емоционално ме натоварва. Мои приятели се чудеха неотдавна защо съм приел ролята на Гарвана Пенчо в „Приключения опасни със герои сладкогласни“.След тежка роля като Хенри IV, спокойно можех да откажа участие в детско представление, което при това се играе във всевъзможни часове. Но защо да отказвам? Репетиците и спектаклите са такова огромно забавление. Все едно си четвърти клас на село. Точно така се чувствам. И като ме питаш за почивка, ето на, отговарям  – всеки път, когато играя Гарвана Пенчо, аз съм във ваканция (смее се).     

Ти си щастлив човек.

Така си е.